Да се научим да прощаваме
В рамките на християнската нравственос прошката не е просто еднократен символичен акт на поднасяне на опрощение. Тя е всеобща смяна на отношението по отношение на всичко, което ни заобикаля, познато или не, акт на вътрешно филтриране и примирение.
Именно поради това вътрешно филтриране в християнството Великият пост стартира в така наречен „ Неделя сиропустна “ и в този ден се дава и моли за амнистия. Идеята е, че преди началото на този най-съществен пост, човек би трябвало да е дал прошка и да е получил амнистия от ближните си, т.е. физическото филтриране идва след вътрешното, стартира от вътрешната страна на открито.
В източните религии и култури прошката има не по-малко значение. Те боравят с друга терминология, заради което е мъчно да се даде прецизен подобаващ термин, който да е превод на „ амнистия “, само че и в двете съществени системи: Буда школата и Дао школата, прошката е наложително изискване за прекосяване през „ вратата на пустотата “ и реализиране на култивационно положение на умерено и чисто схващане, без желание.
Прошката като акт на освобождение от егото
Коя е първата асоциация, която ви идва на разум, когато чуете амнистия? Да, 90 % от хората ще отговорят „ освобождение “. Тя е освобождение от желанието да отмъстим, занемаряване на яд, ненавист и възмущение, дарба да забравим породената ни болежка и страха, че може да се повтори, да захвърлим съжалението и да се отърсим от желанието да променим предишното.
Тя е отвод от непрекъснатата конкуренция да се състезаваме, да преобладаваме и да се борим. Тя е дарба да изоставим облагата – това, което егото възприема като облага – аз съм правият, а ти грешиш и би трябвало да си понесеш заслуженото.
Не е инцидентен изразът, че има страсти и мисли, които ни тежат. Според китайската медицина сходни мисли предизвикват блокажи в енергийната ни система, което след това се демонстрира като заболяване на физическо равнище.
Днешната просвета към този момент е открила, че мислите ни са вещества. Представете си какъв цвят ще е материята на мислите за възмездие, ненавист, съмнение и яд? Къде ще се натрупва всяка една такава субстанция, в случай че е излъчена от нас? Няма ли да я носим през целия си живот, прегърбени от товара?
Ето за какво се счита, че актът на сбогуване е равностоен на освобождение. Освобождаваме се от егото, което желае да сме жертви, онеправдани и да търсим възмездие, и му споделяме да замълчи. Освобождаваме се от целия товар на негодуванието и отрицателните мисли, и идващите с тях отрицателни вещества, които ни разболяват или в най-хубавия случай не ни разрешават да действаме като почтени човешки същества.
Защо е толкоз мъчно?
Нежеланието ни да извиним нормално идва от егото – то ни дава лъжливото чувство, че имаме надзор над обстановката и че преобладаваме над другия, отговорния – потвърждаваме му, че е отговорен, че страдаме и че нашето страдалчество е значимо.
Егото е това, което ни кара да усещаме предимство, когато сочим другите с пръст и ги осъждаме. То ни кара непрекъснато да се съпоставяме с тях, да се надпреварваме. Живеем във време на непрекъсната конкуренция кой е по-добър и кой – по-лош. Егото ни подшушва, че не можем да подминем грешката на другия, че в случай че си мощен, ще търсиш компенсация и че слабият би трябвало да си заплати. То ни кара да живеем в непрекъснат боязън и неустановеност от бъдещето и да имаме вяра, че отсъствието на прошката е по-безопасната зона за нас.
То се вкопчва във възгледи, които дават приоритет на страха, спора и нещастието. Казва ни, че другите са неприятни, отговорни или са длъжни да постъпват по избран метод. А тази липса на отговорност ни носи успокоение и комфорт.
Според психотерапевта Нанси Колиър да не извиним постоянно подхранва нашето възприятие за истина – да сме оправдани в нашата версия на истината и да държим на личното си субективно схващане за правдивост в избрана обстановка.
Прехвърляне на фокуса от другите към себе си
Прошката е отвод от непрекъснатата конкуренция за власт, надзор и превъзходство над другия.
Тя е отвод от желанието да изпиташ предимство и удовлетворение, съдейки и обвинявайки го за своето злощастие.
Тя е в готовността да изоставим разговора със себе си за избрана неправда и да спрем да разиграваме този сюжет още веднъж и още веднъж в главата си.
Тя е в решението да оставим предишното такова, каквото е и да се откажем от концепцията, че можем да го променим.
Прошката също допуска да живеем тук и в този момент и да реагираме на настоящия миг с нов достоверен метод, неповлиян от предишното и остатъчните от него усеща, страсти и поведенчески модели.
Всичко изредено дотук дава отговор на въпросите какво е прошката и по какъв начин да я реализираме. Има обаче един магичен ключ, който постоянно поучавам клиентите си да употребяват: гледане във вътрешността.
Прехвърлянето на фокуса от другия към личното присъединяване в спора, поглеждането във вътрешността и поемането на персонална отговорност – това е, което ни освобождава същински.
Вместо да гледаме към другия, „ виновника “ и да чакаме от него, ние преместваме фокуса към себе си – към своя опит и сърце. Това стопира непрекъснатата конкуренция за превъзходство и надзор.
Прошката изисква да изберем да насочим вниманието си надалеч от другия човек, надалеч от това, което той е направил или не, от това, което е трябвало или не е трябвало да прави. Тя е занемаряване на всички упования към другия.
С метода „ поглеждане във вътрешността “ съумяваме да реализираме точно това: търсим дълбоките аргументи за личното си държание, изследваме мислите и възприятията си, проучваме упованията си, какво и за какво ни наранява, на каква основа се наскърбяваме и така нататък
Според Нанси Колиър прошката е да спрем да се опитваме да получим съчувствие или самопризнание от другия, да чакаме да бъдем разбрани, губим интерес към борбата или просто се отхвърляме от нея. А по какъв начин го реализираме? С превръщане на фокуса от другия към себе си и самоанализ: За какво се боря? За какво ми е нужното признанието на този човек? За какво ми е нужно състраданието му? В какво се пробвам да го убедя? В какви показа съм се вкопчил в този миг? Те справедливи ли са или са единствено мои, от кое място идват? и така нататък
В последна сметка прошката още веднъж е обвързвана със свободата – свободата да не очакваш от другите, да не натоварваш външни фактори с отговорността за страданието си, да поемеш надзор над живота си и да потърсиш щастието не на открито, а вътре в себе си, и да го откриеш, тъй като единствено ти си виновен за своето лично благополучие.
Да се научим да прощаваме
За някои прошката идва ненадейно, благословено, без да се постанова да мислят или да се пробват да я реализиран. За други това е по-съзнателен развой, който изисква непрекъснати старания и процедура. Ако сте поели по пътя на съзнателната амнистия, мога да посоча няколко неща, помогнали на самата мен:
Научете се да виждате всяка обстановка, даже и тези, при които сте жертва, като урок за себе си.Не се обиждайте. Често давам на клиентите си следната метафора: обидата е като подарък – в случай че я приемеш, става твоя, в случай че не я приемеш – остава у този, който я носи. Ако не я приемете и остане в другия, няма да има защо да простите.Приемайте всеки човек като преподавател по самообладание.Откажете се от навика на егото да съди и упреква (колкото и да е мъчно, защото ни носи лъжливото възприятие за превъзходство).Откажете се от всеки акт на „ наказване на другия “ посредством мусене и други нефункционални поведенчески модели.Спрете да се сравнявате с другите.Бъдете толерантни към разликите.Приемете, че всеки е основан чист и почтен и към момента е подобен някъде надълбоко в себе си.Освободете се от внушенията на егото, че сте освен това от другите и можете да категоризирате тях или дейностите им.Освободете се от желанието да контролирате всяка обстановка и всичко да става по този начин, както желаете; тогава, в случай че нещо се обърка, няма да се чувствате като жертва и затова няма да има потребност да простите.Оставете контрола.Поемете своя отговорност и оставете чуждата на другия.Помнете, че никой не ви е задължен.
